Росица Цветанова е преводач от скандинавски езици с плам и внимание към детайла. Тя е преводач на няколко детски книг от портфолиото на издателство "Ракета" включително поредицата "Куче на име Коте"
Превеждаш от няколко езика, имаш ли любим език за работа?
Може би с годините съм изградила силна симпатия към шведския, защото ни беше първи скандинавски език в университета и съм имала възможност да прекарам доста време в Швеция. Харесвам страната, обожавам кухнята й, културата, природата, традициите... а мисля, че детската литература на Швеция няма нужда от реклама. В ежедневието си обаче работя значително повече с фински, който е твърде особен, макар че тъкмо този език е черпил най-много от шведския в хода на историческото си развитие поради вековната принадлежност на Финландия към кралство Швеция. В резултат на това двата езика са изключително близки в семантично отношение. В последните години датският се бори с шведския за първото място. Въпреки че са близки роднини, датският притежава по-различна и активно използвана идиоматика и предлага други предизвикателства, особено фонетични, което нерядко проличава при транскрибирането на имената. Чувството за хумор на датчаните също е много характерно.
Превеждаш книги и за деца и за възрастни - имаш ли предпочитания? Над кои книги обичаш да работиш повече?
В началото ми предлагаха само книги за възрастни и съм изключително доволна от факта, че в последните години настъпи промяна и пазарът за детска литература се засили, а предлагането се разнообрази. Детските книги дойдоха при мен след три последователни романа по 500 стр. – в момент, когато имах нужда точно от тяхната ведрина, от красивите илюстрации, които даваха глътка въздух на изтощения ми мозък. Може и да прозвучи странно за преводач на текстове, но за мен художественото оформление е много важно и въздействащо, а детските книги ме вдъхновяват именно с находчивите си визуални решения, с разнообразието от стилове на илюстраторите, за някои от които нашият пазар все още не е готов. Разбира се, трябва да отбележа и че детската литература от Скандинавския север има функцията не само да развлича, да радва, но и да предлага на малките читатели/слушатели средства за разбирането на различни проблеми и справянето с тях. Част и от моята задача на преводач е не просто да пренеса даден текст от единия език на другия, а да допринеса тези теми да бъдат представени на читателската аудитория у нас по адекватен и понятен начин, за да изпълняват функцията си и на местна почва. Ето защо детските книги за мен са и голямо удоволствие, и мисия.
В новата поредица за Мама Муу и Враньо, нарисувана от Свен Нурдквист, ни помоли да изпишем името му по различен начин от наложения в България. Защо?
Просто защото така е правилно, ако спазваме правилата за транскрибиране на шведски имена, съгласувани с шведската фонетика. Така са ни учили в университета и не виждам логика да работим грешно. Да, името му отдавна е известно у нас, но можем да открием поне два различни (грешни) начина на изписване на фамилията, а към това се прибавя и обстоятелството, че книгите му не са превеждани от оригинал. И тук е мястото да подчертая, че съм признателна на изд. „Ракета“, задето се вслуша в обосновката ми.
В детските книги от Финландия, Швеция и други скандинавски страни се засягат непопулярни за България теми и се поднасят по начин, който често изглежда противоречив на българските читатели. Срещала ли си в детските книги от този регион теми, които са неподходящи за деца или по-скоро ние (българите) не сме достатъчно толерантни и отворени?
По-скоро бих казала, че тукашните читатели далеч не са толкова склонни да приемат темите, а не че книгите са неподходящи за деца. Да не говорим пък, че у нас има възрастни, които смятат детската литература непременно за „приказки“, без дори да визират конкретно жанра на приказката с неговите особености. Разбира се, не съм психолог, нито специалист по ранно детско развитие, но в Скандинавския север се борави внимателно при създаването на книгите за деца. Така например Пернила Сталфелт, авторката на „Книга за смъртта“ (изд. „Точица“), работи с деца и е наясно как те възприемат „трудните“ теми, които застъпва в творчеството си. В същата серия, назована „Забавната поредица“, има книги за окосмяването, акането и пръцкането, страхотиите, насилието – не всички са непременно страшни или табу, но някои възрастни у нас все още бърчат нос и се възмущават, ако чуят нещо подобно. Същевременно поредицата съдържа и книги за времето, любовта, храната, за преди и сега – доста обхватен набор от теми, които запознават децата с широк спектър от явления и показват, че животът има различни страни. На представянето на книгата за пишкането в Швеция например авторката обясни, че за малките деца е много стряскащо да пренощуват у другарче и да се подмокрят, затова се нуждаят от средство да разберат какво става и че не е краят на света.
Съзнавам и че читателската аудитория в България не е хомогенна маса от коне с капаци, но е факт, че северните общества проявяват много по-различно отношение към дадени теми, силно нетолерирани у нас. Знаем какви реакции предизвиква в България появата на еднополови двойки в детската литература, а тя едва е застъпена – и същевременно е актуална и необходима. Други теми, от които северните народи съвсем не странят, включват голотата, различията между хората (физически, социални, психически), болести, смърт, деменция и депресия, раздяла или нови/смесени семейства от всякакъв тип, пиянството и липсата на дом (поредицата за кучето на име Коте на изд. „Ракета“), насилието – в дома и училището, невъзможността или неспособността на родителя да се грижи за детето си, имигрантите и сблъсъка между „наше“ и „чуждо“ (която в интерес на истината е крайно необходима у нас). Все пак е факт, че на нашия пазар започнаха да излизат книги, които в една или друга степен разглеждат някои от гореизброените теми. В последните години сякаш по-смелите издателства отвориха очи за съвременната проблематика в детската литература, имаме и пример от изд. „Софтпрес“ с детска картинна книга за войната. Все по-често наблюдаваме в социалните мрежи как родители питат за конкретни книги, за да обяснят на децата си някаква по-щекотлива или дори съвсем тривиална тема, която към момента е проблемна за тях. Значи тази терапевтична функция на детската литература съществува и у нас, въпросът е дали в достатъчна степен.
Смятам, че няма как да държим децата под стъклен похлупак и да крием от тях околния свят, да им пречим да го проумеят, но същевременно поднесената им литература трябва да е пригодена към нивото и нуждите им, каквато тя е в Скандинавския север и на този аспект се обръща особено внимание. Норвежката детска писателка Гру Дале твърди, че „няма прекалено трудни теми, въпросът е как разказваш“. Тя самата в сътрудничество със съпруга си илюстратор подбира все теми табу: например домашното насилие, което е толкова разпространено у нас, че за жалост присъства в почти всяка новинарска емисия. В допълнение книгите на подобни теми подтикват децата да се отпуснат и да споделят за собствените си преживявания посредством себеидентификация с някой от героите и не бива да забравяме, че децата и възрастните възприемат даден сюжет по различен начин и имат различен изходен опит и различни потребности. Не бива родителите да ограничават и изолират децата, водени от собствения си криворазбран страх. При това трудните теми в детската литература не са от вчера – стига само да погледнем към Х. К. Андерсен или Астрид Линдгрен, или какво да кажем пък за „Макс и Мориц“, чийто финал ме беше изненадал неприятно в детството ми. Факт е, че съвремието ни върви с комбинация от стари и нови проблеми и е хубаво, че някъде са дорасли да се занимаят с тях.
Днешните книги за най-малките от Скандинавския север често са силно поетични, красиви и затрогващи, подтикващи към емпатия, като им липсва дидактическият елемент от миналото. Тук има и известно разграничение между Швеция от една страна и Дания и Норвегия от друга. В Норвегия например, не на последно място и благодарение на държавното финансиране, дръзват да издават книги, които в Швеция биха се възприемали като твърде крайни. Можем да цитираме шведския детски писател Улф Старк, издаван и у нас: „ако в шведска детска книга има тюлен, той трябва да е екипиран със спасителна жилетка.“ В датската детска литература също се долавя известен уклон към „тъмната страна“ и бих дала един доста красноречив пример с книгата на двойката Оскар К и Дорте Каребек „Лагерът“ (Lejren, 2011), съсредоточена върху детството, но не непременно за малки деца. Сюжетът би скандализирал редица родители, включително и там на север, докато библиотекари, критици и литературоведи, включително и в Швеция, откриват в илюстрованата книга положителни елементи. Накратко сюжетът разказва за група деца на „летен лагер“, представен като концлагер с твърде натрапчива историческа достоверност, и възрастни, изобразени като клоуни и сенки на скелети. Книгата представлява своеобразна инициация, алегория за прехода от детството към зрелия етап от живота, брутален и нерядко стряскащ, за загубата на индивидуалността и потискането на творческите пориви у децата, уж с добри намерения. Макар да е категоризирана като творба за над 10-годишни читатели, библиотеките се затрудняват да я поставят на детския рафт. Самият автор споделя, че детството невинаги е чак толкова розово, колкото изглежда на повърхността, и е интересно да се почовърка малко по-надълбоко. Неслучайно двойката писател и илюстраторка заедно с неколцина датски колеги създават манифест, в който се обявяват против „педагогическата усмирителна риза в детската книга“.
Тук ще вметна и че темата за екологията и промените в климата набра скорост през последните години и се цели възпитаването на съзнание за околния свят и нашите възможности да му повлияем положително. В книгите за най-малките тя присъства в по-олекотен вариант с герои животни и пъстри илюстрации, но в романите за по-големи деца жанрът на дистопията има все по-чести проявления.
И макар в северните страни да виждаме немалко примери за авангард в детската литература, за разтягане на границите на допустимото, мнозинството издавани книги са популярни и на практика безобидни. Факт е и че агентите успяват да продават в чужбина най-вече сладките книжки с по-милички илюстрации. И тук бих вметнала, че купуването само на творби с еднотипни картинки (у нас) няма да развие чувството за естетика на децата, а разнообразието от стилове в наши дни е огромно. Дебело подчертавам, че за северните автори темите табу не са самоцел – те непрекъснато общуват с деца и познават добре реакциите им, а колкото и трудна да е дадена книга, неизменно се повтаря като мантра колко е поетична и създадена с грижа за малчуганите. В България дори сред своите връстници откривам диаметрално противоположни възгледи за детската литература и се старая да преценявам на чии деца какво да подаря от моите преводни книги. Ще завърша с един положителен пример с „Куче на име Коте“: бях подарила книжката на моя приятелка и дъщеря й оприличавала Пора на покойния си дядо, защото и двамата имали брада. Момиченцето не го възприемало като пияница и скитник, а му се радвало по детски искрено.
Коя част от превода на детски книги е най-трудна за теб? Къде са подводните камъни, които ние, като читатели не разбираме от преводаческата работа?
Мнозина си мислят, че детските книги се превеждат за минути, защото имат по пет думи на страница. А това е толкова далеч от истината! Няма по-трудно нещо от превода на толкова сбит и наситен със смисли текст. Няма такова циклене, мислене и редактиране, докато не се постигне оптималното въздействие и на роден език. Ако преведеш петте думи просто ей така, звучат страшно глупаво – особено прочетени на глас. И всичко е с мисъл за малките читатели или слушатели (тъй като се очаква, че книгите се възприемат в компанията на възрастен), всичко се съобразява с техния речников запас, макар да целим и да го поразширим. Творбите на Маури Кунас например съдържат доста финландски реалии, които се налага да предадем ясно на български. До ушите ми беше стигнал коментар на майка, че в „Книга за финландските джуджета“ (изд. „Дамян Яков“) имало прекалено много думи от някогашния живот на село, които децата не знаели. А как да опишем селския бит – при това пред поколение, което живее в ТикТок? В датската книга с картинки „Никой“ (изд. „Панда“) имаше нужда от много напасване поради разликите в изразяването на отрицание на датски и български и опасността да загубим двусмислиците поради особеностите на граматиката ни.
За мен все още най-труден изглежда преводът на цели книги със стихове за деца или цяла римувана книга с картинки. Не съм работила с такива творби и признавам, че римите и необходимостта да предадеш художествената цялост в адекватна, четивна форма с всичкия въплътен от автора хумор (ако го има) ме плашат, макар да римувам каквото се налага в творбите в проза, които превеждам.
Често родителите у нас се оплакват и от странните имена, но от моя гледна точка те са неразделна част от тамошната автентична среда (особено ако става въпрос за детска книга за викингите) и няма как да сдъвчем и заличим всичко, за да се водим по подобни схващания. Според мен книгите все пак трябва и да разширяват хоризонтите, особено във време, когато всички пътуват и имат досег с чуждите държави.
Какъв съвет би дала на хората, които биха искали да се занимават с преводи от скандинавски езици? Има ли нещо специфично, което е добре да знаят?
Това е може би най-трудният въпрос, защото стандартният отговор е да владеят родния си език, да имат усет към стила на оригинала и написаното между редовете, което не бива да губим. Важно е да се познават обществото на съответната страна, историческите натрупвания, културната специфика. Ето например гренландските детски книги, каквито няма у нас, не подминават сблъсъка между етносите (страната е автономна територия в рамките на кралство Дания) и борбата за идентичност, потребността да се съхрани собствената култура с историята, вярванията и ритуалите й в рамките на един все по-глобализиращ се свят, при това в рамките на местната среда, белязана от алкохолизъм, самоубийства на младежи, домашно насилие. Същото важи и за детските книги от Лапландия, чиито младежи все по-често избират да се интегрират в средата на доминиращото население в големите градове, каквото и да им струва това. Исландските детски книги пък много често стъпват върху силната сагова традиция и староскандинавската митология.
Преди време бях дала на студентите си в СУ съвета да са всеядни – звучи като шега, но на мен не ми допада подходът в англоезичните преводи всичко да се приравнява до познатото в приемащата страна. Това е елементарен пример, че за да успееш да назовеш в превода си що-годе разбираемо някое ястие, непознато у нас, е хубаво да си го опитал. Преводачът трябва да е наясно с описаното в оригинала и независимо какъв превод ще избере, той трябва да е обмислен, а не да стъпва мързеливо по повърхността и да неглижира своеобразието на изходната култура, за да не плаши читателите. Тъкмо затова е жизненоважно преводите да се правят от оригинал, а не през английски, където веднъж вече всичко е ошлайфано за тамошните читатели според тамошната преводаческа и редакторска практика, а преводачът тук няма никакъв досег със спецификата на Скандинавския север и не може да открие евентуални грешки в английския превод, камо ли да бъде верен на оригинала.
Може би отговорът ми звучи твърде универсално, но конкретно за скандинавските езици искам да отбележа и че макар да си приличат, редица от думите им са т. нар. „неверни приятели“ и преводачът винаги трябва да бъде нащрек и да сверява с речника, ако работи с повече от един скандинавски език.
На снимките: Росица Цветанова в муминското кафене в Хелзинки и Мама Муу от библиотеката в Стрьомстад, Швеция