Социални Мрежи
КОЛИЧКА 0
продукта
Количката е празна
  • Начало /
  • Новини /
  • Миналото трябва да се пази, доколкото ти дава кураж занапред. Интервю с Елица Бъчварова

Миналото трябва да се пази, доколкото ти дава кураж занапред. Интервю с Елица Бъчварова

14 септември 2019
Миналото трябва да се пази, доколкото ти дава кураж занапред. Интервю с Елица Бъчварова
През 2017 г. дъщерята на Свобода Бъчварова, Елица Бъчварова, ни се довери за преиздаването на поредицата „Земя за прицел“ и романа „Опасен чар“. Две години по-късно се възползваме от възможността за среща на живо с нея, за да си поговорим за заветите на миналото и техния смисъл за бъдещето ни.
 
Какво усещане Ви носи живият интерес към книгите на Свобода Бъчварова днес?
Както на мен, така и на мама приживе ни беше трудно да си представим каква е реалната атмосфера в България, какво се чете, от какво се интересуват хората. Медийните публикации ни даваха информация предимно за политическите интриги. Липсваше ни усещане за пулса на културата y нас. И самият факт, че вие, като млади издатели, се интересувате от книгите на Свобода Бъчварова, а още повече, че създавате и нова вълна от читателски интерес към нея, е мехлем за душата.
 
Написаното от майка Ви звучи като човешки призив за това да познаваме миналото си. Вие самата сте историк и философ, а както научих и от разговора с Вас – и антрополог. Според Вас колко е важно за бъдещето ни да познаваме миналото си?
Ще споделя с вас как се пишеше „Литургия за Илинден“. Аз бях 7 – 8-годишна. Дядо Ильо, който е прототипът на Дилбер Танас, беше от Благоевград, познат на майка ми и на баба ми, четник, по чиито разкази е направена книгата. Той беше жив паметник. По-красив мъж в живота си никой не може да види. Два метра върлина, на 92 години, ходеше всеки ден по 30 километра, работеше по шосето по Струма. Носеше бяла, блестяща риза като по българските народни песни. (Нали на хайдутите, преди да ги обесят, нищо друго не искат, освен да им се вее бялата риза, чиста да е.) Дядо Ильо живееше абсолютно сам и беше изряден. Той живееше спомените си. Разказваше за миналото като от приказките. За един свят, който вече не съществуваше отдавна. Без сантименталност, беше станал жива памет не само на своите спомени, но и на цялото македонско движение така, както е видяно и изпитано от него. Впечатлението беше удивително. Що се отнася до Македония, цялото ми семейство е от македонски емигранти. Дядо ми, баща по мамина линия, е избягал от Македония през 1903 г., неговата жена, баба Саша – през Балканските войни. Другият ми дядо е от Гевгели, Сръбска Македония, a баба ми по бащина линия е от Гръцка Македония, Кукуш. Нямаше някой, който да не е македонец. И въпреки че въпросът за Македония, ВМРО, братоубийството и така нататък беше много наболял, или точно затова за него не се говореше. Дядо Ильо и майка ми бяха сред малцината, които искаха да говорят. Макар че това беше трудно. С разни нейни издатели, също македонци, лавираха много, за да може по нещичко да излезе.
Казвам ви всичко това, защото въпросът за историята е въпрос, извънредно политичен. За съжаление. А би следвало да бъде философски въпрос. Защото истината не принадлежи на никого. Според Августин Блажени истината не е нито моя, нито твоя, не и на другия. Но ако продължаваме да се караме така за тази истина, тя ще ни избегне и ще бъдем лишени от всякаква истина. И това е доста вредно. Самите историци често имат манията да смятат, че тяхното е вярното, защото имат достъп до документи, архиви и така нататък. Не е така, трябва да има дебат и критика, а не да се създават нови догми. В историята манията за жертвеност е особено подчертана. Сега всички са жертви. В гръцката демокрация човекът е и герой, дори трагичен, но сега малко сме снижили летвата. Ницше казва: „Всяко минало трябва да бъде осъдено, но само хората от съда на бъдещото имат право да съдят“. Миналото трябва да се пази, доколкото ти дава кураж занапред. Извън това се превръща в догма и бреме. Идеята на разказа за миналото е да се покаже, че от една страна, няма нищо ново на този свят, а от друга – всеки човек извървява своя съвсем различен път и това е прекрасно. Като при звездите, при които няма повторения.
 
Може ли да се каже, че художествената литература е била на пряката възможност за представянето на различните гледни точки за миналото по времето, когато Свобода Бъчварова е писала своите книги?
Смятам, че различните гледни точки непременно трябва да бъдат представени, но именно под формата на приказка, а не от тях да се създава идеология. Няма премислен и предаден опит без изкуство. Изкуството е основополагащо за предаването на опит. Всичко останало е информация.
Сега сте по следите на ръкопис на вашата майка, който е бил издаден за много кратко време, но впоследствие бързо унищожен от орган на цензурата. Ще ни споделите ли малко повече за тази история?
Става въпрос за книга от художествени разкази, всеки от които обаче съдържа и нещо автобиографично за мама. Акцентът е премислянето на опита на антифашистите. Героите са уморени. Питат се какъв е бил смисълът. Смисълът от всичките ужаси, които са видели, всички надежди, които не са се сбъднали. Тези въпроси впрочем поставят началото на писането при мама. Книгата е базирана на спомени. Мама беше в първата партида от хора, които след 9 септември отидоха да учат в Русия. Тя е била в Ленинград, и то по време на последните чистки на Сталин. Тогава руснаците са разказвали за неща, които са били немислими за изказване. Част от спомените са свързани с този етап от историята. Уви, не им е било времето да се тиражират.
И така книгата вече е отпечатана, когато изведнъж я спират. Едни казват, че е била претопена. Мама имаше три екземпляра, от които ми прати два. А работниците от печатницата занесли на баща ми пет, един по един. Така че самата история на книгата също е показателна част от самата книга и показва колорита на епохата, когато е била създадена.
 
В какво вярваше Свобода Бъчварова? Имате ли ценен завет от нея, който бихте споделили с нашите читатели?
Въпреки всичко, което беше видяла и ѝ се беше случило в най-хубавия, но и в най-лошия случай, това, което винаги я е водело, е обичта към хората. Нейната вяра беше преди всичко в хората. Идеалите в началото на 20. век като цяло са насочени в силата на човека. Това беше силата на всички леви движения. И не я напусна никога. Вярата в човека и способността му да превърне света в достоен за човешката величина. По тази линия тя премисли много неща. Баща ми беше по-религиозен, дядо ми по бащина линия – също. Той беше и толстоист. Чрез него и майка ми тръгна по философския и религиозен път. Повтаряше една мисъл на майка Мария Скипцова: „Пътят към Бога минава през ближния. И няма друг път“.
 
 
Интервюиращ: Стела Соколова
Сподели: