Илън Мъск не ни финансира за тиймбилдинг до Марс, затова издателство „Ракета“ се изстреля по Ликийския път

21 май 2021

„Какво ме интересува как някакви хора са си прекарали тиймбилдинга и къде са ходили?“ – сигурно някои от вас ще си кажат. Но други от вас, които искат да разберат защо издаваме толкова яки книги, какво стои зад тях и какви идеи и послания се стараем от издателство „Ракета“ да излъчваме, можете да хвърлите едно око. Ако не нещо друго, поне ще зарадвате сетивата с красиви снимки и пейзажи.

Нека първо ви запознаем с екипажа на издателство „Ракета“, че нали така е добре да се започва началото на една история – като представим героите:

Диана Бойчева е нашият капитан и вдъхновител. Тя е винаги пълна с нови, готини идеи и не спира да ни зарежда така, че да имаме стимул и сили да ги изпълняваме всичките. Най-важното: тя е инициаторът за великите ни тиймбилдинги, които градират от изкачване на връх Безбог до минаване на първа част от Ликийския път. Следващата година тръпнем да видим с какво ще се надскочим.

Веселин Георгиев е нашата засмяна и духовита енциклопедия. Той винаги е подготвен информационно и ако го питате на колко години е античният град до Патара, той ще ви отговори скорострелно още преди да е посетил локацията. И даже ще ви поправи, че всъщност античният град се казва Патара, а съвременното селище до него в Турция се нарича Гелемиш. И всичко това между другото вметнато, докато изяснява за фреската на „Тайната вечеря“ на Леонардо. Ама да не си помислите, че Веско е скучен, няма такова нещо – той винаги е душата на компанията, даже в тежките мигове на прехода пускаше по някоя освежаваща шега.

Петя Колева е мъдрецът на нашия екипаж. И то не защото е по-възрастна, а именно защото знае, че няма значение на колко години си, за да покориш върхове или да извървиш близо сто километра по Ликийския път. Петя ни вдъхновява с волята си, душевната си сила и устременост, показа ни, че проблемите с коленете не са ограничения или спирачки за изпълняването на целите.

Георги Вълков (Жоро), за когото можете да се заблудите, че понеже е страхотен дизайнер, е някоя вятърничава творческа натура, всъщност е върл пътешественик и планинар. Така че може би сте прави, по върховете на тия планини наистина си е ветровито. Той и приятелката му минаха пеша прехода Ком – Емине и планират още смели приключения. Ето защо често издухваше напред по време на Ликийския път. Ще видим накъде ще го повее пътешественическият полъх.

Петя Димитрова е също смела приключенка. Живяла е в Монголия, Полша, Северна Македония, но най си има уклон към българските села. След като се е сблъсквала с юрти, тежки зими и скопиевска грандоманщина, можете да си представите, че минаването на Ликийския път, бременна в шестия месец, за нея си беше детска игра (представяме си какви забавления ще измисля на детето). Макар всички да я гледахме като светица и герой, тя изобщо не се взимаше насериозно и ни беше забранила да я питаме по сто пъти на ден: „Добре ли си?“. Но за нас тя винаги си е била смела и различна.

И тъкмо сигурно вече ви мина през ума, че нашият екип е доказателство, че невъзможни неща няма, сега е време да затвърдим проблясъците. Макар и физически да не беше с нас, Стела Соколова беше в сърцата ни през цялото време на пътешествието. Тя нямаше как да дойде, защото е на много важна мисия, наречена Майка, и трябваше да се отдаде с Вяра. Обаче да не си помислите, че тя също не е щура приключенка. Ами! Тя е по-напред и от нас, като е минала всичките етапи на Ликийския път, така че ние просто я догонвахме. С нетърпение я очакваме да се включи на следващия тиймбилдинг с присъщия за нея финес и изящество.

И последно: Мария Гильова, която току-що осъзна, че след тези заслужени похвали към колегите си, не се сеща за подобни думи за себе си. Може би Мария е като онези русалки, които ги слагат в издадената част на морските кораби и плискат бутилки шампанско върху тях. Може би Илън Мъск трябва да се замисли за подобна концепция и на космическите кораби. С удоволствие бих дала отливка от тялото си за тази кауза, ако не и самото тяло.

Сега, за да не кажете, че не си изпълняваме обещанието от началото на статията, ще свържем преживяванията на екипа от шестте дни преход с поуките и посланията на книги от издателство „Ракета“. За да ви докажем, че твърдо стоим зад заглавията, които излизат с нашето лого.

Ден 2: Тържествено предаване на палтата и Заливът на пеперудите

Почваме от втория ден, защото първият беше предимно пътуване и увещания дали всички си носим чорапите на ракети.

След обилна закуска се аклиматизирахме и официално предадохме якетата и палтата в куфара на Диана, за да не ги носим по пътя. Жоро така добре се приспособи, че якето му там си остана. С две думи, решихме да предприемем бодри стъпки към едно топло бъдеще, с обещание за потене. Така и беше. Накрая на прехода всички се чувствахме като пречистени след пролетен дъждец.

Пристигнахме в мястото за нощувка във Фаралия, но никак не бяхме уморени, защото тъкмо бяхме загрели. Решихме да отидем до тераса, откъдето завладяващо се вижда залезът и Заливът на пеперудите. Ентусиазирани, закрачихме към невероятната тераса с невероятната гледка. Малко се загубихме, но къде след жестикулиране, къде след свирепите викове на един турчин разбрахме, че през неговия двор няма да стигнем до тази тераса. Малко посърнали, все пак успяхме навреме да намерим страхотно място за наблюдение на залеза.

Случката много ни напомни за уроците, които Питър Сейдж посочва в книгите си „Въпреки всичко“ и „Успехология“. А именно: това, че нещо не е станало по точно този начин, който си го планирал или представял, не означава, че не е най-подходящият и правилният. Прекарахме си невероятно, макар и не от така желаната тераса.

Любувахме се на залеза с колегите, смяхме се, снимахме се, помечтахме и се стоплихме повече от красотата на лъчите, отколкото от количеството им.

Сцената ни върна към финала на „Куче на име Коте“. Припомнихме си колко прекрасно е, когато правилните хора се намират.

Ден 3: Ахой!

Третият ден започна с обещание за красив каменист плаж, на който щяхме да спрем за обяд. Първо преминахме през стръмно изкачване и гориста местност, но интересното беше, че често по камъните, където стъпвахме, имаше дълга верига от гъсеници, скачени една за друга. Беше удивително и тогава се сетихме за изкуството, което природата твори, посочено и в книгата ни „Голяма книга за буболечките“. Всички много внимавахме да не настъпим гъсеничната огърлица и се предупреждавахме за нея, когато я видим.

Стигнахме до обещания красив плаж за почивка. Възхищавахме се на водата и макар нашият водач Васко да предупреждаваше, че има морски таралежи и може да се нараним, много от нас бяха изкушени да се метнем във все още хладната синева (около 19 – 20 градуса). Седяхме, чипкахме срамежливо крака и гледахме с подозрение водата, когато Диана излезе смело от храстите, преоблечена с бански с надпис „Ахой“, покачи се на една скала, за да избегне таралежите, и въпреки че я беше малко страх от хвърлянето, се изтласка и скочи с плясък.

Гмуркането на Диана е страхотно намигване към новата ни детска книга „Невероятните приключения на десет чорапа“. Защото в нея се говори именно за излизането от зоната на комфорт и покоряването на желанията, вместо да стоиш плахо „в коша за пране“. Диана тогава зададе тона и някои от отбора поеха към брега, за да потопят и колене, освен крака.

Странно, но един чорап ни се губи оттогава. Дали не е поел на морско пътешествие като този от книгата, примамен от надписа „Ахой!“ на банския на нашия капитан? Сигурни сме, че ще се върне.

Ден 4: Тежкият преход

През четвъртия ден спряхме в едно сгушено планинско село за обяд в семейно импровизирано заведение. Две чаровни девойки въртяха на сача пред нас гьозлемета. Момичетата бяха толкова красиви. Всички бяхме с това впечатление, и то не защото имаха необичайни черти. Тяхното излъчване беше магично. Искаше ти се да им даваш пари само и само за да щъкат напред-назад и да правят гьозлемета. Тази красота не е сравнима с на Адриана Лима. Даже я превъзхожда. Енергията, с която ни зареждаха двете сестри, ни хипнотизираше, не можехме да откъснем очи от тях.

От описаната сцената ми изплува цитатът от „Неписаните правила на парите“:

Обикновено казваме: „Поправката на този водопровод струва 200 долара“. Но когато започнете да виждате себе си и действията си като енергия, съзнавате, че тази енергия има стойност (а именно нейното експанзивно, позитивно и безгранично естество) и че няма причина да не ви платят 5000 долара за поправката на теча“.

Или с две думи, когато осъзнаеш, че в работата си винаги трябва да даваш енергия и чувство на хората, да има даваш повече от това, за което плащат, парите и хората просто с удоволствие ще пристигат при теб. Тези момичета едва ли го бяха прочели някъде, идваше им отвътре, което го правеше още по-невероятно и доказателство, че тези правила наистина са неписани, но работят.

Въпреки че бяхме поели толкова заряд от обаятелните девойки, не подозирахме, че ни чака още доста път, и то нелек.

След вървене в гориста местност попаднахме на купчина кутийки с безалкохолно, бутилки вода, енергийни напитки и др.

И преди почитателите на „Живот с нулев отпадък“ и „Къде отива боклукът?“ да се възмутят, ще уточня: това не са отпадъци. Точно обратната: хората бяха оставили подкрепление за някого, който е в нужда и трябва да утоли жажда или да се освежи. За парите – после. Тази доброта и мисъл за пътешествениците по Ликийския път, като нас, доста ни затрогна. Но още повече се впечатлихме, че не видяхме никакви отпадъци по целия Ликийски път. Определено е храна за размисъл, затова обичаме книгите и хората, които са отговорни към природата.

Нямахме нужда толкова от материална, колкото от морална подкрепа. Затова продължихме по пътя и си припомнихме отново няколко съвета от Питър Сейдж.

След това се шегувахме, че за да станеш жител на затънтеното селце Гей, не е лесно. И все пак наградата беше повече от прекрасна:

- Слушахме щурците и козичките в двора, което ни напомни на „Включи Нощта“ на Рей Бредбъри.

- Направихме интернет детокс, тоест нямахме Wi-Fi и успяхме да оценим сладостта от общуването на вечеря, без някой да ровичка в телефона си, или фъбинг. Тази тема ни подсети за новата книга, която скоро ще излезе на пазара: „Внимание“ на Нир Еял. Една страхотна вечер с колегите без дигитално разсейване, какво повече.

Ден 5: Стръмното спускане

Следващият ден също беше голямо предизвикателство, защото предстоеше тежко спускане. Сред камънаците, чукарите и козичките в планината се присетих дали няма да видим сега между храстите Петър Манев от повестта „Маймунската кожа“, само че облечен като козел и вдигащ копита за окей.

Беше стръмно, диво и красиво, което си е опасна комбинация, защото я си се загледал в прекрасната гледка, я си поддал надолу. От опит го говоря, не беше място за размечтаване, или беше само за козите и петърмановците от творчеството на Борис Априлов. В онзи момент си помислих как, ако правех повече упражнения вкъщи, нямаше да се подхлъзна на два пъти. Определено се асоциирах с книгата „Как да бъде ЯК“.

Същия ден се натъкнахме и на едно величествено дърво с огромно стъбло. Природата е най-изобретателният художник, както казва Ювал Зомер. Той го потвърждава с книгите си „Голяма книга за…“.

Ден 6: Почивка

След толкова вървене най-накрая дойде време за нашия свободен ден. Отбор „Ракета“ реши да го прекара в опознаване и разхождане, а в не лежене по леглата.

Едни разглеждаха руините на град Патара, други се насочихме към плажа, където морските костенурки излизат привечер да снасят яйцата си. Не можехме да пропуснем и космополитните пясъчни дюни.

Както Питър Сейдж казва, не е важна толкова самата дестинация, а как ще извървим пътя до нея и какви хора ще станем. Ние станахме носталгични по Борис Априлов и неговите разкази „Сладка морска сол“, в които разкрива обаянието на морето.

Нямаше как да не се присетим и за Мокси, когато минахме покай магарешките бодили. И също да си преговорим сцените от „Лиско по море“, когато Мокси блажено остава да хапва тръни на поляната и пропуска морето и приключенията, но Лиско продължава да си е приятел с него, въпреки различията в целите. Напомни ни за дружбата в повестите за Лиско: „Не пипай куфара“, „Дупката“, „Питонът, „Часовникът“ – приятелите са винаги насреща за приключенията, но и за трудностите, също както добрите колеги.

Ден 7: Куче на име…

Последният ден беше впечатляващ не толкова с гледките, колкото с кучето, което ни следваше 14 км, през целия преход. Очевидно то се възприемаше като пътешественик, а не като заседнал жител на Патара. Нямаше как да не направим аналогия с кучето Коте, което обикаля градове и местности, за да намери приемаща прегръдка. Дали това приятелче също не се казваше Коте? Дали нашето приключенско куче е открило своето място и обичащ го другар, както Коте намира Пор в „Куче на име Коте“?

Вниманието ми обаче бързо беше отвлечено от равносметката на събитията. Веско, Петя Колева и Петя Димитрова, Жоро, Диана, Мария и Стела успешно завършиха първия етап на Ликийския път, и то заедно:

- Петя Колева винаги крачеше бодро с усмивка, въпреки че болката в колената ѝ не беше малка.

- Петя Димитрова влезе в седмия месец и нито един път не се оплака и не поиска по-специално отношение.

- Диана, като един добър капитан, никога не изостави екипажа, който беше по-назад. Винаги вървеше редом с тях, за да ги надъхва и да повдига духа.

- Жоро се разчупи и говори толкова много, колкото не беше говорил общо за толкова години работа заедно. Той популяризира странирането, разкри тайните на йогата, беше нашият Сенека и стоически центърът на дълбоките дискусии.

- Веско успя да снима всеки банан, лимон и член на екипа, въпреки че беше често задъхан и изостанал по пътя. И макар нерядко да пръхтеше от умора, пускаше шеги и винаги беше веселият Веско с добро настроение. Сътвори прекрасни примери на фотографското изкуство, разбира се, някои и с участието на Мария. И всичко това, докато ни обогатяваше на вечеринките за разликата между съзерцаването на „Целувката“ на Климт и „Тайната вечеря“ на Леонардо.

- Мария мисля, че успя да направи най-голямото постижение от всички. Да разпознае и обучи потенциала на съпътешествениците си в умението да позират завладяващо пред обектива. Тя съзнаваше своята саможертвата – може някой ден другите да я засенчат и да станат първи травел инфлуенсъри и книгоинфлуенсъри, но реши да поеме този риск за общото благо.

С две думи, храната беше хубава, приключението беше завършено, целта – покорена, колективът – сплотен и зареден за новите заглавия.

Поуката знаете ли каква беше? Не е, че малко ни пораснаха коремите и не можехме да се извиним като Петя Димитрова, че сме бременни. Не е, че изпадахме след всяка вечеря в хранителна кома и въпреки това успявахме да поддържаме интелектуалните и ерудирани разговори. Даже не е, че изгоряхме всички на чорапи.

Поантата на нашата история е, че преодоляваме трудности, надскачаме себе си, откриваме нови лимити на възможностите си, за да можем да сме по-достойни за вас, читателите, да издаваме смислени книги, да ви вдъхновяваме. Заедно да се усъвършенстваме и вървим към по-добрата версия на себе си. Тя е точно зад този хълм, на онзи рафт, между няколкото страници, до които заедно ще полетим. Нали, ракети?

Представете си: един ден се събуждаме с ракети на гърба си – подобно на героя в „Господин Вървими“. И какво правим…? 10, 9, 8, 7… Излитаме!

Ако досега не сте се досетил кой е авторът на невероятната статия от скромните препратки към себе си:

Мария Гильова (заедно с целия екип на издателство „Ракета“)

Снимки: Диана Бойчева и Веселин Георгиев

Галерия

Още новини

Правилата на играта или как да имате всяка жена, която пожелаете

15 април 2024

В желанието си да се науча да печеля жените открих много принципи. Разбрах кои вършат работа и кои – не. Благодарение на „Правилата на играта“ срещите стават съвсем осъществими – каквито и трябва да бъдат. Принципите и практиките, които споделям, ще бъдат истинско предизвикателство за вас. Но ако ви покажа колко лесно е да заговаряте жените, да взимате телефонния им номер, да ходите на срещи с тях и да ги вкарвате в леглото, е много по-вероятно да излезете и наистина да действате.