Социални Мрежи

Веда Словена. Адаптирано издание

-12%
34,00 лв. 39,00 лв.
Спестявате: 5,00 лв.
  • Кат. номер: 978-619-229-026-9
В наличност
Опции за покупка
- +
добави в количката
Продуктът е успешно добавен в количката
Моля, изберете:
Сподели:

Седемдесетте години на XIX век бележат връхната точка на Българското възраждане – време на духовно, интелектуално и обществено израстване. В тази изключителна атмосфера на творчески подем босненският археолог, етнограф и филантроп Стефан Веркович издава с помощта на българския учител Иван Гологанов първия том на сборника с български народни песни „Веда Словена“ (1874 г.). Томът съдържа почти 8000 стиха, които пренасят спомена за древни предхристиянски времена – преселението на Дунава, подвизите на митичния певец „Орфен“, царстването на „Талатина крале“ и др.
В следващите десетилетия „Веда Словена“ има сложна и противоречива съдба. Тя първоначално е приета с адмирации от европейската научна и интелектуална общност, но скоро е низвергната и принизена до нивото на преднамерена мистификация. В дискусията за автентичността на песните се включват редица български, руски и западноевропейски учени. Спорът не е само за митовете, стереотипите и мистификациите. Спорът е за нас, българите, за нашия принос в съкровищницата на човешката цивилизация.
През изминалите почти 150 години сборникът остава неизвестен за широката читателска публика. Настоящата книга е първото българско адаптирано издание на „Веда Словена”, съставено от д-р Миглена Христозова и доц. д-р Константин Рангочев. То съдържа близо 3000 стиха, поетично преведени на съвременен български език от дфн Росен Р. Малчев.

"В резултат на езиковата трансформация, оригиналните редове (стихове) на „Веда Словена“ добиха поетичен фолклорно-литературен облик, който ги сродява както с българския фолклорен епос, така и с българската авторска поезия с фолклорни мотиви от края на XIX и началото на ХХ век."

 --------------

Мистификация ли е „Веда Словена“?[1]

д-р Миглена Христозова, доц. д-р Константин Рангочев

София, юни 2019 г.

Векът е деветнадесети – време на империи и на революции. В тази епоха българите са почти неизвестен народ за европейската наука, а някои даже отричат съществуването на българския език. Малко след средата на деветнадесети век, преди повече от 150 години, благодарение на един български учител – Иван Гологанов, и на един босненец – Стефан Веркович, се появява купчина от текстове, които предизвикват небивал научен и медиен интерес. Появява се „Веда Словена“! Изведнъж са публикувани текстовете на песни, които носят и разкриват спомени за древни времена отпреди приемането на християнството по българските земи (средата на девети век от Р. Хр.) и особено за преселението от „Крайна земя“ отсам Дунава...

Песните на „Веда Словена“ са събирани в села по западните склонове на Родопите и Пирин, по долните течения на долините на Струма и Места от българи мохамедани и мърваци – етнографска група на българския народ, която се е занимавала с железодобив до края на деветнадесети век. Европейската публика е първоначално очарована, после е шокирана и не може да ги приеме за автентични. Така започва тежката и тъжна драма „Веда Словена“, която е много показателна за нашата народностна съдба и за ужасните трудности по „българския път“. Тази драма поражда и множество въпроси, на които до ден-днешен ние, българите, още не сме отговорили цялостно. Откъде идваме? Къде отиваме? Защо сме тук?

Въпросите не се изчерпват. Дали „Веда Словена“ е част от богомилските учения? Какви връзки има между мотиви във „Веда Словена“ и средновековните апокрифи? Има ли паралели между песните от „Ведата“ и фолклора на волжките българи, на българите от Егейска Македония и Албания? Защо точно българо-мохамедани са носители на подобен фолклор? А дали наистина „Веда Словена“ е сборник с помашки песни, след като в текстовете липсват ислямски имена на персонажи? От безкрайните дискусии става ясно едно: в сборника на Веркович са съхранени много мотиви и ритуални практики, които тепърва предстои да бъдат осъзнати и обяснени. Днес, повече от 150 години след появата си, „Веда Словена“ все още е загадка – точно както я определят Анри Кулев и Борис Христов в своя филм „Загадката „Веда Словена“ (2012 г.). И ако историята около научния спор е успяла чрез киното да достигне до по-широка публика, то „преводът“ на фолклорния текст на по-модерен и разбираем език е особено важно и необходимо, но неосъществено досега начинание.

И през ХХI век спорът се засилва и е актуален заради крайното разделение на защитници и противници, при което текстът се превръща в инструмент. Подкрепяш „Веда Словена“ – противопоставяш се на научното статукво. Отричаш „Веда Словена“ – продължаваш завета на научни школи и авторитети. Спорът не е само за песните и тяхната автентичност, защото умерените, аргументирани и подкрепени с анализ позиции остават нечути и днес. Спорът е за нас, българите, и нашето място в европейската културна история. Можем ли да повярваме, че е възможно издателят Веркович да събере такова огромно количество стихове и песни? В писма до руския император Александър Втори или до Стефан Стамболов той говори за 250 000 или дори 400 160 стиха, само част от които публикувани в двата тома на „Ведата“. Можем ли да допуснем съществуването на славянски фолклорни песни за Орфей или това е някаква псевдоформа на славянско месиянство[2]? Можем ли да се съгласим, че песни, събирани във втората половина на XIX в., съхраняват спомена за стари преселения и кои точно преселения са това? Можем ли да приемем, че притежаваме нещо толкова колосално като „Веда Словена“ (т. 1 съдържа 7 926 стиха, т. 2 – 15 833), или сме го измислили, за да насочи светът поглед към нас? От друга страна, може ли Европа, в лицето на множеството чуждестранни учени от различни школи и националности, да причисли сборника като част от общото културно наследство на Балканите и на Стария континент? На какво принадлежи „Веда Словена“? На миналото? На един приключил исторически период? Или на бъдещето, което се припознава в традицията, задавайки ѝ нов смисъл? Нима е случайно, че дискусията в дигиталното пространство е по-различна от спора в академичните среди?

Съмненията около автентичността на „Веда Словена“ засягат по непосредствен начин въпроса за нашата идентичност – „Къде сме и кои сме?“. Той е особено актуален при появата на сборника във втората половина на ХІХ век – в контекста на консолидирането на новата българска държава. Той е актуален и днес, защото търсенето на отговори не е приключило. Не е учудващо, че е по-голям интересът към спора и мненията на авторитети, отколкото към самите текстове. Именно този спор поставя на сборника печат „мистификация“, тоест фалшифициране или фабрикуване на песни – псевдонародно творчество, което се представя за автентично, за да заблуди не само обикновения читател, но и учените. Един печат, който всъщност се превръща в присъда, без тя да бъде ясно доказана. А и как би могла да бъде, след като фокусът не е върху самите текстове?

Но трябва ли да е така? И всъщност какво доказателство още ни е нужно, за да приемем автентичността на песните?

[1] Мистификация означава да се измисли и създаде текст, който да се представи като дело на някакъв несъществуващ измислен автор, с цел да се придаде автентичност и авторитетност на този текст и така да се покаже неговата древност и архаичност. Или както е в случая с „Веда Словена“ – да се представи като новооткрит фолклорен източник с непознати за науката мотиви...

[2] Пропускайки факта, че гръцката вариация на мита също възниква впоследствие, а самият мит е палеобалкански, тоест отвъд тесните рамки на една етническа група.

Повече за СКАНДАЛЪТ "ВЕДА СЛОВЕНА" прочетете в книгата. 

---------------------------

Из Песен III

 

Колкото пилци в небето пеят,

толкова хора земята носи.

Свършва земята на Сада краля,

няма във нея свободно място.

Вече нивята на Сада съхнат,

хлябът не стига, гладуват всички –

жито засяха навръх скалите.

Чуди се Сада какво да прави,

как да постъпи и що да стори,

своите хора от глад да пази,

скоро ще почнат деца да гълтат.

Ето че мисъл в ума му дойде,

старци, боляри накуп да види,

тях да попита какво да прави.

Има ли нейде простори пусти,

плодни, богати, за рало годни,

там да засели моми, ергени,

старци и баби назад да бъдат,

в мир да прекарат летата сетни.

Старци, боляри, повика кралят

те да посочат предели пусти,

там да отиде с моми, ергени.

Картите вехти развиха старци,

пак не откриха предели пусти.

Първият старец напред излезе:

– Ой тебе, Сада, честити крàлю,

щом като стигнеш до пусто място,

с тебе да вземеш моми, ергени,

старите хора назад да бъдат,

тука до гроба да креят сити,

никой за нищо да няма грижи.

Мене баща ми бе казвал нявга –

там има местност до бели Дунав,

дето полята се ширят волни,

само диваци във тях живеят,

пуста земята без плуг оставят,

къщи за своя народ не правят.

Само че силни били, свободни –

никому свидна страна не дали,

който отидел, не се завръщал,

много враждебни войски изяли.

Ако обаче зад Дунав стигнеш,

лесно победа ще вземеш в боя,

имаш известни стрелци войници,

с билки отровни стрелите мажат.

Има обаче опасност друга,

Дунава пази ламя проклета,

седем опашки с глави заплита,

никому пътя през брод не дава,

стигне ли близо, с уста го гълта.

Сабя не може глави да среже,

всяко главище във две превръща.

Кралят на Сада на тях говори:

– Лесно диваци във бой ще бием,

с храбри войници, стрели отровни.

Само с ламята какво да правим,

как да надборим главите страшни?

Всичките вкупом курбан ще станем…

Старци на краля със ум отвръщат:

– Нямаме сили глави да срежем!

Огнена Бога молба да молим,

жертва да пратим на Громна Бога –

пуйки и гъски – по седем броя.

Огнена Бога да прати огън,

силно да тресне и Громна Бога!

Те ще запалят ламя проклета,

твоите воини ще минат Дунав,

там ще заселят полята пусти.

Всички коляно подвиха с вяра,

Огнена Бога дариха с почит,

той да изпрати огньове силни.

Който бе първи по почит кралска,

сребърно ножче из пазви даде,

жертва принесе на Громна Бога –

пуйки и гъски – по седем броя –

с гръм да удари ламята страшна.

Кралят на Сада викачи прати,

да се провикнат из цяло кралство.

Всички младежи със него тръгват,

старите хора назад остават.

Ако от служба се скрие някой,

скоро с живота ще сè сбогува.

Ето че стигат до бели Дунав,

прошка разменя със старци кралят –

те му прощават и той прощава,

после на млади заръка даде:

– Скачайте всички във бели Дунав,

после излезте в земя дивашка!

Дивите хора във бой да бием,

тяхното кралство да стане наше,

тях да владеем, да станат роби,

нека се учат да сеят ниви!

Скачат в реката със Сада краля,

плуват и ходят до два-три дена.

Мигом излизат дивашки воини,

в боя се впускат земя да бранят,

жива кръвта на врага жадуват.

Кралят на Сада стрели изважда,

с люта отрова победа взима.

Много диваци затворил в клетка,

много неуки деца заробил,

учил ги черна земя да сеят,

силна родитба със труд да имат.

Стана страната богата, плодна,

дивите хора видяха мъка.

Седемдесетте години на XIX век бележат връхната точка на Българското възраждане – време на духовно, интелектуално и обществено израстване. В тази изключителна атмосфера на творчески подем босненският археолог, етнограф и филантроп Стефан Веркович издава с помощта на българския учител Иван Гологанов първия том на сборника с български народни песни „Веда Словена“ (1874 г.). Томът съдържа почти 8000 стиха, които пренасят спомена за древни предхристиянски времена – преселението на Дунава, подвизите на митичния певец „Орфен“, царстването на „Талатина крале“ и др.
В следващите десетилетия „Веда Словена“ има сложна и противоречива съдба. Тя първоначално е приета с адмирации от европейската научна и интелектуална общност, но скоро е низвергната и принизена до нивото на преднамерена мистификация. В дискусията за автентичността на песните се включват редица български, руски и западноевропейски учени. Спорът не е само за митовете, стереотипите и мистификациите. Спорът е за нас, българите, за нашия принос в съкровищницата на човешката цивилизация.
През изминалите почти 150 години сборникът остава неизвестен за широката читателска публика. Настоящата книга е първото българско адаптирано издание на „Веда Словена”, съставено от д-р Миглена Христозова и доц. д-р Константин Рангочев. То съдържа близо 3000 стиха, поетично преведени на съвременен български език от дфн Росен Р. Малчев.

"В резултат на езиковата трансформация, оригиналните редове (стихове) на „Веда Словена“ добиха поетичен фолклорно-литературен облик, който ги сродява както с българския фолклорен епос, така и с българската авторска поезия с фолклорни мотиви от края на XIX и началото на ХХ век."

 --------------

Мистификация ли е „Веда Словена“?[1]

д-р Миглена Христозова, доц. д-р Константин Рангочев

София, юни 2019 г.

Векът е деветнадесети – време на империи и на революции. В тази епоха българите са почти неизвестен народ за европейската наука, а някои даже отричат съществуването на българския език. Малко след средата на деветнадесети век, преди повече от 150 години, благодарение на един български учител – Иван Гологанов, и на един босненец – Стефан Веркович, се появява купчина от текстове, които предизвикват небивал научен и медиен интерес. Появява се „Веда Словена“! Изведнъж са публикувани текстовете на песни, които носят и разкриват спомени за древни времена отпреди приемането на християнството по българските земи (средата на девети век от Р. Хр.) и особено за преселението от „Крайна земя“ отсам Дунава...

Песните на „Веда Словена“ са събирани в села по западните склонове на Родопите и Пирин, по долните течения на долините на Струма и Места от българи мохамедани и мърваци – етнографска група на българския народ, която се е занимавала с железодобив до края на деветнадесети век. Европейската публика е първоначално очарована, после е шокирана и не може да ги приеме за автентични. Така започва тежката и тъжна драма „Веда Словена“, която е много показателна за нашата народностна съдба и за ужасните трудности по „българския път“. Тази драма поражда и множество въпроси, на които до ден-днешен ние, българите, още не сме отговорили цялостно. Откъде идваме? Къде отиваме? Защо сме тук?

Въпросите не се изчерпват. Дали „Веда Словена“ е част от богомилските учения? Какви връзки има между мотиви във „Веда Словена“ и средновековните апокрифи? Има ли паралели между песните от „Ведата“ и фолклора на волжките българи, на българите от Егейска Македония и Албания? Защо точно българо-мохамедани са носители на подобен фолклор? А дали наистина „Веда Словена“ е сборник с помашки песни, след като в текстовете липсват ислямски имена на персонажи? От безкрайните дискусии става ясно едно: в сборника на Веркович са съхранени много мотиви и ритуални практики, които тепърва предстои да бъдат осъзнати и обяснени. Днес, повече от 150 години след появата си, „Веда Словена“ все още е загадка – точно както я определят Анри Кулев и Борис Христов в своя филм „Загадката „Веда Словена“ (2012 г.). И ако историята около научния спор е успяла чрез киното да достигне до по-широка публика, то „преводът“ на фолклорния текст на по-модерен и разбираем език е особено важно и необходимо, но неосъществено досега начинание.

И през ХХI век спорът се засилва и е актуален заради крайното разделение на защитници и противници, при което текстът се превръща в инструмент. Подкрепяш „Веда Словена“ – противопоставяш се на научното статукво. Отричаш „Веда Словена“ – продължаваш завета на научни школи и авторитети. Спорът не е само за песните и тяхната автентичност, защото умерените, аргументирани и подкрепени с анализ позиции остават нечути и днес. Спорът е за нас, българите, и нашето място в европейската културна история. Можем ли да повярваме, че е възможно издателят Веркович да събере такова огромно количество стихове и песни? В писма до руския император Александър Втори или до Стефан Стамболов той говори за 250 000 или дори 400 160 стиха, само част от които публикувани в двата тома на „Ведата“. Можем ли да допуснем съществуването на славянски фолклорни песни за Орфей или това е някаква псевдоформа на славянско месиянство[2]? Можем ли да се съгласим, че песни, събирани във втората половина на XIX в., съхраняват спомена за стари преселения и кои точно преселения са това? Можем ли да приемем, че притежаваме нещо толкова колосално като „Веда Словена“ (т. 1 съдържа 7 926 стиха, т. 2 – 15 833), или сме го измислили, за да насочи светът поглед към нас? От друга страна, може ли Европа, в лицето на множеството чуждестранни учени от различни школи и националности, да причисли сборника като част от общото културно наследство на Балканите и на Стария континент? На какво принадлежи „Веда Словена“? На миналото? На един приключил исторически период? Или на бъдещето, което се припознава в традицията, задавайки ѝ нов смисъл? Нима е случайно, че дискусията в дигиталното пространство е по-различна от спора в академичните среди?

Съмненията около автентичността на „Веда Словена“ засягат по непосредствен начин въпроса за нашата идентичност – „Къде сме и кои сме?“. Той е особено актуален при появата на сборника във втората половина на ХІХ век – в контекста на консолидирането на новата българска държава. Той е актуален и днес, защото търсенето на отговори не е приключило. Не е учудващо, че е по-голям интересът към спора и мненията на авторитети, отколкото към самите текстове. Именно този спор поставя на сборника печат „мистификация“, тоест фалшифициране или фабрикуване на песни – псевдонародно творчество, което се представя за автентично, за да заблуди не само обикновения читател, но и учените. Един печат, който всъщност се превръща в присъда, без тя да бъде ясно доказана. А и как би могла да бъде, след като фокусът не е върху самите текстове?

Но трябва ли да е така? И всъщност какво доказателство още ни е нужно, за да приемем автентичността на песните?

[1] Мистификация означава да се измисли и създаде текст, който да се представи като дело на някакъв несъществуващ измислен автор, с цел да се придаде автентичност и авторитетност на този текст и така да се покаже неговата древност и архаичност. Или както е в случая с „Веда Словена“ – да се представи като новооткрит фолклорен източник с непознати за науката мотиви...

[2] Пропускайки факта, че гръцката вариация на мита също възниква впоследствие, а самият мит е палеобалкански, тоест отвъд тесните рамки на една етническа група.

Повече за СКАНДАЛЪТ "ВЕДА СЛОВЕНА" прочетете в книгата. 

---------------------------

Из Песен III

 

Колкото пилци в небето пеят,

толкова хора земята носи.

Свършва земята на Сада краля,

няма във нея свободно място.

Вече нивята на Сада съхнат,

хлябът не стига, гладуват всички –

жито засяха навръх скалите.

Чуди се Сада какво да прави,

как да постъпи и що да стори,

своите хора от глад да пази,

скоро ще почнат деца да гълтат.

Ето че мисъл в ума му дойде,

старци, боляри накуп да види,

тях да попита какво да прави.

Има ли нейде простори пусти,

плодни, богати, за рало годни,

там да засели моми, ергени,

старци и баби назад да бъдат,

в мир да прекарат летата сетни.

Старци, боляри, повика кралят

те да посочат предели пусти,

там да отиде с моми, ергени.

Картите вехти развиха старци,

пак не откриха предели пусти.

Първият старец напред излезе:

– Ой тебе, Сада, честити крàлю,

щом като стигнеш до пусто място,

с тебе да вземеш моми, ергени,

старите хора назад да бъдат,

тука до гроба да креят сити,

никой за нищо да няма грижи.

Мене баща ми бе казвал нявга –

там има местност до бели Дунав,

дето полята се ширят волни,

само диваци във тях живеят,

пуста земята без плуг оставят,

къщи за своя народ не правят.

Само че силни били, свободни –

никому свидна страна не дали,

който отидел, не се завръщал,

много враждебни войски изяли.

Ако обаче зад Дунав стигнеш,

лесно победа ще вземеш в боя,

имаш известни стрелци войници,

с билки отровни стрелите мажат.

Има обаче опасност друга,

Дунава пази ламя проклета,

седем опашки с глави заплита,

никому пътя през брод не дава,

стигне ли близо, с уста го гълта.

Сабя не може глави да среже,

всяко главище във две превръща.

Кралят на Сада на тях говори:

– Лесно диваци във бой ще бием,

с храбри войници, стрели отровни.

Само с ламята какво да правим,

как да надборим главите страшни?

Всичките вкупом курбан ще станем…

Старци на краля със ум отвръщат:

– Нямаме сили глави да срежем!

Огнена Бога молба да молим,

жертва да пратим на Громна Бога –

пуйки и гъски – по седем броя.

Огнена Бога да прати огън,

силно да тресне и Громна Бога!

Те ще запалят ламя проклета,

твоите воини ще минат Дунав,

там ще заселят полята пусти.

Всички коляно подвиха с вяра,

Огнена Бога дариха с почит,

той да изпрати огньове силни.

Който бе първи по почит кралска,

сребърно ножче из пазви даде,

жертва принесе на Громна Бога –

пуйки и гъски – по седем броя –

с гръм да удари ламята страшна.

Кралят на Сада викачи прати,

да се провикнат из цяло кралство.

Всички младежи със него тръгват,

старите хора назад остават.

Ако от служба се скрие някой,

скоро с живота ще сè сбогува.

Ето че стигат до бели Дунав,

прошка разменя със старци кралят –

те му прощават и той прощава,

после на млади заръка даде:

– Скачайте всички във бели Дунав,

после излезте в земя дивашка!

Дивите хора във бой да бием,

тяхното кралство да стане наше,

тях да владеем, да станат роби,

нека се учат да сеят ниви!

Скачат в реката със Сада краля,

плуват и ходят до два-три дена.

Мигом излизат дивашки воини,

в боя се впускат земя да бранят,

жива кръвта на врага жадуват.

Кралят на Сада стрели изважда,

с люта отрова победа взима.

Много диваци затворил в клетка,

много неуки деца заробил,

учил ги черна земя да сеят,

силна родитба със труд да имат.

Стана страната богата, плодна,

дивите хора видяха мъка.

Информация за книгата
Информация за книгата +
ISBN
978-619-229-026-9
Автор
Поетически превод: дфн Росен Р. Малчев, Съставители: д-р Миглена Христозова, доц. д-р Константин Рангочев
Страници
240
Корица
твърда
Височина
230
Ширина
165
Тегло
860
Дата на издаване
2019